ПРОЛОГ
*Константинопол, 888 г.*
Миризмата на тамян и престоял дъжд се носеше тежко в тесните коридори на манастира "Свети Полиевкт". Младият монах Симеон коленичи пред иконата на Вседържителя, пламъчето на свещта трепереше и танцуваше по суровите черти на лицето му. В очите му, обикновено излъчващи спокойствие и мъдрост, сега бушуваше буря.
Не молитва шепнеха устните му, а думи, които биха ужасили и най-закоравелия грешник. Думи за власт, за слава, за отмъщение.
"Богородице, майко на светлината," прошепна той, гласът му едва доловим над монотонното пеене на другите монаси. "Дай ми сила да преглътна горчилката на това заточение. Дай ми разум да изчакам своя миг. Дай ми смелост да взема онова, което по право ми принадлежи."
Дланите му се свиха в юмруци, докато белите кокалчета не пробиха кожата. Още не бе забравил подигравките, надменността в очите на византийските аристократи, шепота зад гърба му: "Българин… варварин… селянин."
Обичаше книгите, обичаше знанията, обичаше красотата на византийското изкуство. Но обичаше и България. И виждаше как родината му, разкъсвана от вътрешни борби и подценявана от могъщата империя, загива.
Чу гласа на своя игумен, отекващ в ушите му: "Симеоне, учеността е дар от Бога. Използвай я, за да служиш на вярата и на хората."
Симеон затвори очи. "Ще служа," прошепна той. "Но не по начина, който те си представяш. Ще служа на България… и ще я издигна до невиждани висини. И нека небето да ми е свидетел, ще го направя, дори да се наложи да се потопя в кръв до колене."
Отвори очи и пламъчето на свещта сякаш се разгоря още по-силно, отразявайки огъня, който сега гореше в душата му.
Миналото бе книга, която той бе прочел внимателно. Бъдещето бе бял лист, върху който щеше да изпише историята на една велика империя.
Новата му империя.
ГЛАВА 1: Урокът по История
*Константинопол, Манастир "Свети Полиевкт", 890 г.*
Симеон стоеше пред огромния пергаментен свитък, изписан с калиграфски букви на гръцки. Свитъкът разказваше историята на Византийската империя, от възхода на Константин Велики до управлението на Василий I Македонец. Слънчевите лъчи, пробиващи се през тесните прозорци на библиотеката, танцуваха върху старателно изрисуваните миниатюри – императори на коне, битки, дворцови интриги.
Той прекарваше часове тук, вдълбочен в изучаването на историята. За другите монаси беше странност, дори ексцентричност. За него беше ключ към разбирането на света. Знаеше, че за да победиш врага си, трябва да го познаваш. И кой беше по-голям враг на България от Византия?
"Губиш си времето, Симеоне," разнесе се зад него дрезгав глас.
Той не се обърна. Знаеше кой е. Игумен Йоан, възрастен и мъдър човек, който въпреки строгите си религиозни убеждения, ценеше интелекта на младия българин.
"Историята е прах, отче. А ние сме призвани да търсим небесното, а не земното."
Симеон бавно се обърна. В очите му нямаше нито смирение, нито бунт, само любопитство.
"Не съм съгласен, отче. Историята е огледало. В нея виждаме грешките и триумфите на нашите предшественици. Можем да се учим от тях, да избегнем техните провали и да надградим техните успехи."
Игумен Йоан се усмихна тъжно. "Византия е велика империя, Симеоне. Непобедима. Не си мисли, че можеш да я надминеш."
"Защо не?" попита Симеон с тих, но категоричен глас. "Империите се раждат и умират. Нищо не е вечно. Рим падна. Вавилон изчезна. Защо България да не може да заеме тяхното място?"
Игумен Йоан въздъхна. Знаеше, че в този младеж гори огън, който не може да бъде угасен с молитви и проповеди.
"Внимавай, Симеоне. Амбицията може да те погълне. Властта е изкушение, което малцина успяват да преодолеят."
"Не се страхувам от изкушения, отче," отговори Симеон. "Страхувам се от бездействието. Страхувам се да видя как България загива, докато ние тук се молим за спасение."
Той се обърна отново към свитъка и посочи с пръст към миниатюра, изобразяваща битката при Адрианопол, където готите разбиват римските легиони.
"Рим беше непобедим, отче. Докато не дойде моментът, в който се оказа, че не е. И причината не беше в числеността на враговете му, а в неговата собствена самодоволство и корупция."