Въведение
Времето тече като река, но понякога в тази река се появяват водопади, които преобръщат бреговете и променят пътя на потока. За България, 1989 година беше именно такъв водопад – революционен момент, който я изтръгна от застоя на комунизма и я повлече към бурните води на демокрацията.
Тази книга не е просто сух анализ на историческите събития. Тя е опит да се потопим в душите на хората, които преживяха тази промяна – от обикновените граждани, които мечтаеха за свобода, до политиците, изправени пред трудни решения. Това е историята на България, разказана през призмата на онези, които я изживяха – през техните надежди, страхове, победи и разочарования.
ЧАСТ 1: Революция и Надежда (1989-1991)
Глава 1: Ноември в София
Зимата на 1989 година се прокрадваше в София с ледените си ръкави, носейки със себе си не само студ, а и нещо друго – нещо, което отдавна беше скрито под повърхността, нещо, което сега избуяваше като пролетна трева след дълга зима. Вятърът свистеше, разнасяйки листата на старите липи по площада пред Народното събрание, но под тъмносиньото небе, пред величествената сграда, гъмжаха хора.
Райна прегърна здраво тънкия си шал, усещайки как студът пронизва дрехите й. Учителка по литература в близкото училище, тя от години чувстваше задуха. Думите на поетите, които преподаваше, бяха като крила, но крилата бяха подрязани, а свободата – табу. Сега, за първи път от години, тя усети как тези крила се разперват. Лицата около нея сияеха от надежда. Това не бяха просто протестиращи – това бяха хора, които мечтаеха. Мечтаеха за свобода на словото, за демокрация, за живот, какъвто го виждаха в западните филми.
Райна се чувстваше странно развълнувана. Беше участвала в тайни кръжоци, чела забранени книги, но никога не си беше представяла, че ще види подобно нещо наяве. Зад нея мъж свиреше на китара, а хората пееха за свобода, за промяна, за нов ден. По лицата им се четеше решимост, но и страх – страх от неизвестното, от репресиите, от последствията.
"Свобода!" – извикаха заедно. Райна се присъедини към тях, гласът й трепереше от вълнение. Свобода! Думата беше като мантра, която повтаряха отново и отново, надявайки се, че ще отвори вратите към по-добър свят. Вдигна ръка, стисната в юмрук, и усети как надеждата се разпространява в цялото й тяло.
В същото време, на няколко пресечки от площада, в тъмния интериор на една стара сграда, Димитър наблюдаваше събитията от високия етаж на своя апартамент. Той беше бивш офицер от Държавна сигурност, дългогодишен служител на системата, която сега се рушеше. Сърцето му биеше учестено, а ръцете му трепереха леко, докато гледаше как тълпата се увеличава.
Димитър беше виждал много неща през годините. Беше участвал в операции, които сега пазеше в тайна. Беше бил свидетел на страданията на хора, които се осмеляваха да се противопоставят на режима. Той знаеше, че свободата има цена, и се питаше дали хората на площада са готови да я платят.
Обливаше го пот, а на стъклата на прозорците се образуваше конденз. Взе цигара от кутията на масата и я запали, а след това се облегна на стола си. Вятърът блъскаше в прозорците, а звукът от протестите достигаше до него, примесен с далечния шум на града.
В него кипеше вътрешна борба. Години наред беше вярвал в идеалите на комунизма, в борбата срещу капитализма, в силата на партията. Сега виждаше как тези идеали се срутват като пясъчна кула. Той знаеше твърде много за истинските случки зад кулисите, за лицемерието и корупцията, които гниеха в сърцето на системата. Чувстваше се предаден, но не знаеше на кого.
Димитър преглътна тежко. Какво щеше да прави сега? Да се присъедини към тълпата? Да се скрие? Да чака и да види какво ще се случи? Не знаеше отговора. Просто знаеше, че животът му, както и животът на страната, е на прага на коренна промяна.
На площада Райна изведнъж усети лека ръка на рамото си. Обърна се и видя възрастна жена, с очи, пълни със сълзи.
"Дъще, не се страхувай," прошепна жената. "Сега е нашето време."
Райна кимна. Погледна към Народното събрание, към тълпата, към бъдещето. Страх имаше, но имаше и нещо повече – надежда, която гори като огън в сърцето й. Надежда, която щеше да я води през бурните води на идващите дни. Вдигна отново юмрука си и извика с всички сили: "Свобода!" Вятърът отнесе думите й, но надеждата остана.