Пролог
Огънят потрепваше, разпръсквайки сини искри в нощта. Лиана, облечена в раирана риза от грубо платно, седеше на хладен камък, втренчена в пламъците. Очите й, зелени като морската вода на Аетерия, бяха погълнати от тъга, сякаш събираха в себе си векове на мълчание. Около нея, в сенките на хилядолетна гора, шепнеше вятърът – шепот, който носеше ехото на забравени песни и безброй истории.
В нощта, изпълнена с безкрайни въздишки на дърветата, Лиана чуваше нещо. Не звук, а вибрация, която се разпространяваше по костите ѝ, като пулс на далечен океан. Усещаше връзката с водата, която сякаш течеше в нея. Сякаш самата тя беше част от древния ритъм на света.
В този момент, в този изгубен ъгъл на Аетерия, мистерията се раждаше, по-мрачна и по-дълбока от всяко безпокойство. Защото Лиана знаеше – времето ѝ за действане е дошло. Време е да се впусне в преследването на истории, от които самото море е забулено в мълчание. Време е за пътуване.
Глава 1: Шепотът на вълните
Слънцето се къпеше в тюркоазените води около Аетерия, острова на Лиана, хвърляйки златни отблясъци по пясъка, мек и бял като пудра. Въздухът беше изпълнен със соления дъх на океана, сладникавия аромат на екзотични цветя и далечния крясък на морски птици. За повечето жители на племето Тала'нора, това беше просто поредният спокоен ден в техния изолиран рай, защитен от буйни рифове и вековни предания за морски чудовища, които пазеха любопитните далеч.
Но за Лиана спокойствието беше само повърхностно.
Тя седеше на ръба на скалист нос, вдадена в безкрайната синева. Краката ѝ висяха над пенливите вълни, които се разбиваха в подножието на скалата с ритмичен тътен – познат, утешителен звук, който днес обаче носеше едва доловим дисонанс. Лиана затвори очи, концентрирайки се, протягайки невидимите нишки на съзнанието си към водата. Тя не просто чуваше вълните; тя ги *усещаше*. Днес те бяха неспокойни, сякаш прошепваха предупреждения, които умът ѝ не можеше напълно да разчете, но сърцето ѝ инстинктивно разбираше.
Малка сребриста рибка изскочи от водата и кацна на коляното ѝ, потрепвайки с перки. Лиана се усмихна леко и нежно прокара пръст по хлъзгавата ѝ люспа. „И ти ли го усещаш, малък приятелю?“ – помисли си тя, знаейки,чи рибката ще долови емоцията зад мисълта ѝ. Рибката сякаш кимна, преди да плясне с опашка и да се гмурне обратно във водата, оставяйки след себе си разширяващи се кръгове.
Връзката на Лиана с природата беше повече от обич; беше част от самата нея. Тя можеше да разбере тихия шепот на вятъра в листата, да почувства страха на преследвано животно, да помоли дъжда да напои изсъхналите растения. А водата… водата беше нейната стихия. Тя можеше да я успокои, да я накара да танцува, да извика малки вълнички с движение на ръката си. Това беше дарба, пазена в тайна от повечето хора извън най-тесния ѝ кръг, наследена по линия, забулена в мистерия дори за самата нея.
Старият шаман Каелан, нейният ментор и един от малкото, които знаеха пълния обхват на способностите ѝ, също беше неспокоен от дни. Миналата нощ го беше видяла да се отправя към свещената пещера с тежка стъпка и угрижено лице. Неговият страх отекваше в нея, усилван от тревожния шепот на вълните.
Изведнъж спокойният ритъм на острова беше разцепен от остър, непознат звук – изсвирването на рог, груб и заплашителен. Лиана скочи на крака, сърцето ѝ заби лудо. Погледът ѝ се стрелна към хоризонта.
Там, пробивайки маранята, се появи силует, който не принадлежеше на този свят. Кораб. Но не като рибарските лодки на нейното племе, нито като легендарните кораби на предците, изрисувани в пещерите. Този беше голям, тъмен, с опърпани платна, които изглеждаха неестествено черни дори под яркото слънце. На най-високата мачта се вееше флаг със зловещ символ – череп, пресечен от две кости или може би саби – символът, който смътно напомняше на кошмарните видения, които понякога я спохождаха.
Паника обзе Лиана. Виденията на Каелан. Нейното собствено предчувствие. Шепотът на вълните. Всичко се събираше в ужасяваща реалност.
Пирати.
Викове отекнаха откъм селото долу. Хората от племето Тала'нора, свикнали с мирния си живот, бяха напълно неподготвени. Лиана видя как лодки се спускат от големия кораб, пълни с груби фигури, размахващи оръжия. Чу се звън на метал, викове на болка и ужас. Дим започна да се издига над сламените покриви на колибите.